Брилянтен глас, безупречна певческа техника и харизма, на които не можеш да устоиш – предстои да се насладим за първи път и на българска сцена на Джойс ДиДонато. По специална покана на Соня Йончева и като кулминация на програмата тя ще закрие втория сезон на фестивала за камерна музика „Съкровени гласове“ на 31 май в зала „България“. Билети за събитието може да купите от тук.

“Бях много млада – споделя Соня, – още студентка, когато Джойс дойде да пее „Милосърдието на Тит“ на Моцарт в Женевската опера. Аз се криех зад кулисите с едни ноти, за да следя дали ще изпее добре всички колоратури и да мога после, когато се прибера вкъщи, да се опитам да ги изпълня като нея.“

Джойс ДиДонато е една от големите съвременни звезди на Метрополитън опера в Ню Йорк, носителка на 3 награди „Грами“. Работи с диригенти от ранга на Зубин Мета и Рикардо Мути. Кариерата ѝ обхваща четири десетилетия, много албуми, постановки и проекти на водещи оперни театри и музикални зали навсякъде по света. Сред най-запомнящите ѝ се превъплъщения са в „Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“, „Севилският бръс-нар“. Критиката я провъзгласява за „олицетворение на музикалното съвършенство“. Джойс е и активист за човешките права (работи с бежанци, затворници и други уязвими групи) и за опазване на околната среда. Проектът ѝ „Едем“ (Райската градина) се появява на границата между края на пандемията от COVID 19 и началото на войната в Украйна. Джойс ДиДонато е силен застъпник за мира и обича да казва, че „обратно на войната е творението/творчеството“.

Специално го прави най-вече дебютът ми в България! Това е сравнително нова програма за мен, която не съм изпълнявала много пъти, така че усещането за откриване и споделяне с нова публика винаги носи свежест!

Как изграждате програма за публика, която още не познавате, но искате дълбоко да докоснете?

Ако аз самата се свържа дълбоко с дадена програма, вярвам, че публиката ще усети тази връзка и отдаденост към историите и ще се остави да бъде понесена от тях. Това е моята „работа“ – да въплътя емоция или история така цялостно, че хората да я почувстват истински и може би да открият нещо ново за себе си. Това е истинският подарък!

През 2022 г. се появи прекрасният ви албум „Eden“ (Райската градина), чийто фокус са красотата на природата и поведението на хората на Земята, търсенето на вътрешна и външна хармония с помощта на музиката. Как би изглеждал раят според вас, ако съществуваше?

О, аз вярвам, че той съществува. И колкото повече го търся, толкова по-често го виждам. Любовта между майка и новородено, цвете, което пробива през пукнатина в безжизнен цимент, първият зов на птица сутрин – раят е навсякъде, ако решим да го търсим. Аз го доближавам, когато осиновената ми котка се качи върху мен, след като се върна от дълго пътуване – усещането за пълно доверие ми спира дъха.

Да получиш награда „Грами“, която признава артистизъм и съвършенство, или да общуваш с публиката  е по-силно и красиво преживяване?

Разбира се, хубаво е да се празнува, но това е доста по-надолу в списъка ми. Много по-щастлива се чувствам по време на самия запис – когато отсъства всякаква мисъл за това как ще бъде приет или оценен!

Как се чувствате, когато пеете в затвори? Можете ли да споделите история за момент, в който усетихте, че променяте публиката си там?

След първото ми посещение в „Синг Синг“ – затвор с максимална сигурност в Ню Йорк – един от участниците в програмата ми каза, че не е знаел за съществуването на опера допреди да дойда, но след това се е почувствал вдъхновен да напише своя. И наистина – година по-късно ми представи дует, който изпълнихме заедно вътре в затвора. Това се случи вечерта преди моята изява на живо в HD излъчването на „Норма“ от Метрополитън опера. В неговия дует героят му молеше моя за прошка – той буквално падна на колене (пред 200 затворници) и почти заплака от отчаяние. Дванайсет часа по-късно, на сцената на Мет, като Адалджиза, аз направих същия жест, молейки Норма за прошка. Разбира се, той не знаеше нищо за нашата сценография или за историята на „Норма“, но аз бях поразена от това как една универсална човешка емоция, вдъхновила Белини преди два века, е вдъхновила и Джоузеф зад решетките. Това е изключителната сила на музиката в живота ни.

Какво ви вдъхновява в благотворителността?

Изключителната човечност, която излъчват хора, преживели предизвикателства отвъд въображението на повечето от нас. Дълбоко се смирявам от способността на тези, доведени до границите на оцеляването, да запазят благодарност и любов.

Смятате ли, че имате мисия да направите света по-добро място?

Надявам се поне да не го правя по-лош! Може би истинското ми желание е просто да напомня на хората колко невероятен вече е светът.

Живото изпълнение е толкова интимен обмен. Имало ли е моменти на това турне, когато се е случило нещо неочаквано – на сцената или във вашето сърце?

Винаги ме изненадват сълзите, когато дойдат. Тази програма е изключително емоционална и понякога парчета, които съм пяла многократно, ме хващат неподготвена. Наскоро изпълних концерта в Атина и приликите между историята на Камий Клодел и тази на Мария Калас ме разтърсиха – почувствах, че е особено вълнуващо да представя това произведение пред нейната любима публика. Това е красотата на изкуството – винаги ни свързва отвъд времето и пространството, право в сърцето.

Вие сте бижуто в програмата на фестивала „Съкровени гласове“ на Соня Йончева – защо казахте „Да“ на нейната покана?

Основно защото тя ме покани! Аз наистина обичам и се възхищавам на отдадеността ѝ към рецитала и към усилията ѝ да представя разнообразни артисти и програми в своята родина. За мен е чест да бъда поканена и съм възхитена, че ще дебютирам в обичаната ѝ София!

Соня Йончева казва, че е много вдъхновена от вашия талант. Спомняте ли си първия път, когато видяхте Соня на сцена?

Пяхме заедно на 50-годишния галаконцерт на Мет и това беше първият ми контакт с нея – и, разбира се, веднага изпитах голямо възхищение!

Вярвате ли, че пеенето – особено оперното – все още има силата да променя сърца, да докосва нещо съществено в нас?

Знам го. Виждала съм го от първа ръка и в напълно неочаквани обстоятелства – това е движещата сила, която продължава да ме вдъхновява и да ми дава огромна надежда!

Какво означава за вас красотата – в музиката и в живота?

Не съм сигурна, че мога да го изразя с думи. Може би има нещо общо с чистотата на гласа, духа, намерението… Но знаем кога я виждаме. И се колебая да я дефинирам твърде конкретно – предпочитам да ме изненадва и да ме смирява в реално време.

“Никога не се обръщам към миналото. Огромни са адмирациите ми към Соня Йончева”, споделя американското мецосопрано, която ще бъде кулминацията на втори сезон от цикъла „Съкровени Гласове”, създаден от българската оперна прима

“Никога не се обръщам към миналото. Гледам напред. Стремя се да работя усилено и да изразявам на сцената всичко, което желая. Споделяла съм го и със Соня, която също като мен е толкова отдадена на работата си и притежава амбицията да бъде фантастична под светлините на прожекторите, като предоставя огромна наслада на публиката. Точно това искам и аз.  Когато публиката влезе в залата, независимо дали за оперен спектакъл или рецитал, искам да получат огромно емоционално изживяване, изпълнено с радост, сълзи, усещания т.е нещо, което не можете да откриете, докато се излежавате на дивана у дома и слушате музика в слушалките ви. Така ще разширите житейския си опит и чувството за общност и това ще ви зареди по правилния начин. Артистите обменяме енергия с публиката и аз лично се зареждам много от този вид общуване, което допринася както за качеството на слушане, така и за отговорността, която поемаме като артисти. Гордея се със записите си, но те не могат да се сравнят с преживяването от концертите на живо”. Това разкри пред Classic FM американското мецосопрано Джойс ДиДонато.

“Страхът предизвиква и води до най-големите проблеми и разделението в обществото, в което живеем. Боим се от другите; опасяваме се, че нямаме достатъчно; страхуваме се, че ние самите не сме си достатъчни. Мисля, че за да вървим напред, е необходимо сътрудничество т.е да протегнем ръка и да си помагаме помежду си. Смятам, че това е невероятното ефикасно лекарство, което ще излекува този болен свят. Не съм толкова наивна да мисля, че музиката ще спаси света, но бих желала да е така. Вярвам, че музиката ни вдъхновява за нещо по-голямо, по-велико. На първо място, ако тя е добре композирана, то ни очаква върховна красота. Когато вие откривате красотата или нещо, което е неопетнено, тази чистота се предава на всеки човек и може да ни накара да бъдем по-добра версия на себе си. Тогава ще се сбогуваме със страховете си и ще повярваме още по-силно във връзката помежду ни. Именно това се получава в концертната зала – сядаме едни до други и получаваме емоции като любов, отчаяние, разочарование, триумф или загуба. Изживяваме ги заедно и не сме сами. Мисля, че тогава публиката намира сили да се прибере у дома и да отблъсне трудностите, които я заобикалят в света”, коментира оперната мегазвезда.

Артист, активист, пионер, визионер, педагог – Джойс ДиДонато е определяна от влиятелното списание “Тhe New Yorker” като “артистът с най-големия потенциал на своето поколение”. Трикратната носителка на наградата “Грами” ще изнесе първия си рецитал у нас на 31 май в зала “България”. Програмата, която носи името “Кралицата”, съдържа интимни песни от Алма Малер, Клод Дебюси и Йозеф Хайдн – рядко изпълняван и изключително вълнуващ афиш. Акомпаниментът е поверен на виртуозния пианист и също носител на “Грами” – Крейг Тери. Билетите са налични тук: https://cutt.ly/4w4TXg7x

Концертът на двамата световни изпълнители напълно се вписва в концепцията на фестивала “Съкровени гласове” – да показва мегазвездите на операта в една съвсем различна светлина: много по-нежна, близка до публиката, лишена от декори, костюми и спецефекти, а открояваща само едно – безмерната красота на човешкия глас.

“Бях много млада, още студентка, когато Джойс дойде да пее “Милосърдието на Тит” на Моцарт в Женевската опера. Аз се криех отзад, зад кулисите, с едни ноти, за да следя всички колоратури, дали ще ги изпее добре, за да мога после, когато се прибера вкъщи, да се опитам да ги изпълня като нея”, разказва Соня Йончева за един от кумирите си в оперното изкуство.

Безупречната ѝ певческа техника и професионална етика създават на Джойс ДиДонато имидж на брилянтен артист, уважаван продуцент и абсолютен застъпник за изкуството в различните му форми. Критиката я провъзгласява за “олицетворение на музикалното съвършенство”. Тя е и активист за човешките права (работи с бежанци, затворници и други уязвими групи), както и за опазване на околната среда. Проектът ѝ “Едем” (или Райската градина) се появи точно на кръстопътя между излизането на човечеството от Ковид пандемията и навлизане в невиждан от почти столетие въоръжен конфликт в Европа (войната в Украйна). Джойс ДиДонато е силен застъпник за мира и обича да казва, че “обратно на войната е творението/творчеството”.

Наскоро започна дългоочакваното европейско турне на Джойс ДиДонато. Само през месец март тя направи няколко световни премиери: на композицията за мецосопрано, смесен хор и камерен ансамбъл “Out in the air” на Джонатан Дав, а само седмица по-късно и на песенния цикъл на Рейчъл Портман (първата жена композитор, носител на “Оскар”): “Another Eve”, своеобразно продължение на емблематичния албум на Джойс “Едем” (Райската градина). Темите във фокуса на всички тези творби са красотата на природата и поведението на хората на Земята, търсенето на вътрешната и външна хармония с помощта на музиката.

Кариерата на Джойс ДиДонато се разпростира в четири десетилетия, в които тя записва редица албуми и участва в постановки и проекти на водещи оперни театри и музикални зали навсякъде по света. Сред едни от най-запомнящите се нейни превъплъщения се открояват тези в “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан”, “Мария Стюарт”, “Ромео и Жулиета”, “Агрипина”, “Севилският бръснар”, “Идоменей”, “Норма”, “Семирамида”, “Теодора”, “Часовете” и много други. През годините често работи с диригенти от ранга на Зубин Мета и Рикардо Мути и е една от големите съвременни звезди на Метрополитън опера в Ню Йорк.

Родената в Канзас певица е сред най-търсените за участия имена в оперния свят – тя е еднакво въздействаща, когато е в сценична продуцкция, когато изнася рецитал или когато преподава на млади певци. Преди няколко седмици Джойс ДиДонато пя на живо по време на цермонията за връчването на наградите “Грами”, като изпълнението ѝ бе в подкрепа на артистите, загубили домовете си и всички хора, пострадали при опустошителните пожари в Лос Анджелис. От Северна Америка до Южна Азия – Джойс ДиДонато е възприемана като феномен от всички оперни професионалисти и почитатели по цялото земно кълбо.

Очакваме първото гостуване у нас на голямата американска оперна звезда Джойс ДиДонато.

На 31-и май ще бъде рециталът й “Кралицата” в партньорство с пианиста Крейг Тери в зала “България”. С него ще завърши вторият сезон на поредицата “Съкровени гласове“, в която българската оперна дива Соня Йончева представя свои звездни колеги на българска сцена. Световната музикална критика нарича Джойс ДиДонато “олицетворение на музикалното съвършенство”. Освен брилянтен музикант и артист, тя е и страстен защитник на човешките права. В навечерието на Великден голямата оперна звезда даде първото си интервю за българска медия за БНР.

Очакваме с нетърпение първия Ви концерт в България! Каква програма избрахте за тази първа среща с българската публика?

“Много се вълнувам, че ще дойда за първи път в България, наистина! Знам, че това ще бъде една много специална вечер! Програмата е посветена на невероятния живот и творческата сила на жените. Най-напред ще изпълним “Песни от Билитис“ от Клод Дебюси, след това Пет песни от Алма Малер. Това е едно доста емоционално и красиво състезание! Завършваме първата част с кантатата “Ариадна на Наксос“ от Йозеф Хайдн, която е като една цяла опера – 15 минути, в които се преминава от блаженство и любов до лудост и отмъщение. Това е една от любимите ми творби! Във втората част ще изпълним много красивия и дълбоко емоционален цикъл “Камий Клодел: В огъня“, създаден от моя добър приятел Джейк Хеги, който разказва историята на ученичката и любима на скулптора Огюст Роден. Това също е една от любимите ми творби! Толкова е вълнуваща, защото показва гения на един творец, който е почти изцяло забравен от света! “Камий Клодел: В огъня“ е прекрасен цикъл от 7 песни, който рисува нейната дълбока любов и отчаянието й, нейния гений и човечността й. Наскоро го изпълнявахме на латвийска сцена, в Рига, и толкова много хора бяха дълбоко трогнати! Очаквам с нетърпение да го представим и на българската публика!”

Вие сте човек на изкуството, много чувствителен към процесите в обществото. Вие сте артист, който се посвещава на социални каузи и ги вплита в своите музикални проекти. Например изпълнението Ви на церемонията по връчването на наградите “Грами” тази година беше в подкрепа на артистите, загубили домовете си, и на всички хора, пострадали при опустошителните пожари в Лос Анджелис. Защо е важно за Вас изкуството да носи послание?

“Мисля, че изкуството носи послание по своята същност! Не непременно политическо! Ако се вгледаме в сложната картина на света през 2025 г., ще видим хаос, голямо объркване, много разделение и страдание. Също така ще видим голяма красота и много радост. Има всичко. Много е силен моментът, в който всички ние живеем днес на тази Земя, и аз мисля, че страхът стои в основата на хаоса. Дори изпяването на една любовна песен, на красива мелодия от Моцарт, от Дебюси или пресъздаването на огромната промяна в кантатата “Ариадна на Наксос“ от Хайдн – от блаженство и любов до пълна разруха и отчаяние, ако е направено по правдив начин, успява да създаде дълбока връзка със слушателите. Показва им, че те не са сами в своя житейски път. Някой е почувствал и разбира страданието, с което те се сблъскват, някой е обичал по начина, по който те обичат или мечтаят да бъдат обичани, някой се е страхувал също като тях. И дори това да не може да поправи непременно ситуацията, в която се намират, може би осъзнаването, че има изход, че има различни възможности би ги окуражило да бъдат по-малко тревожни, да изпитват по-малко отчаяние и страх и да направят по-добър житейски избор. Също така смятам, че театърът дава много силно усещане за общност. Например, аз не познавам никого от публиката, която ще дойде на моя концерт в София. Хората, които влизат в театъра или в концертната зала, също може да не се познават един друг. Всъщност ние се срещаме там като непознати, които са съгласни да поемат заедно на едно театрално-музикално пътешествие, на пътешествие, свързано с красотата, хармонията и всички емоции, пресъздадени чрез музиката. Има голяма сила в това преживяване като част от една общност! В този момент човек може да не се страхува, може да се почувства свързан с другите, да бъде истински и да получава нещо красиво!”

В албума “In War & Peace: Harmony through Music”, създаден след терористичните атаки в Париж през ноември 2015 г., вие цитирате Виктор Франкъл- “Между стимула и отговора има пространство. В това пространство е нашата сила да избираме нашия отговор. В нашия отговор се крие нашият растеж и нашата свобода.” Кои са любимите ви философи, мислители, писатели?

“Със сигурност Виктор Франкъл е един от тях! Също така, в момента съм изцяло потопена в света на американската поетеса Емили Дикинсън. Изпълнявала съм и преди песни по нейни стихове, композирани от Арън Копланд и от Джейк Хеги, но сега работя върху нов проект. Той включва цикъл от 24 песни, всички по стихове на Емили Дикинсън и те са изумителни! Светът, който е пресъздала със своя оригинален поетичен език, противопоставя смъртта и безсмъртието, природата и Космоса. Емили Дикинсън пише почти 2 000 стихотворения, от които само 10 са публикувани приживе. Тя е една жена, която е изучавала света чрез своето въображение, в стаята си, пишейки стихове заради самото творчество. В днешния свят на PR и реклама, в който през цялото време трябва да създаваш ново “съдържание“ и да “присъстваш“ в социалните медии, можем ли да си представим една жена, която е общувала само с приятелите си и с природата или с Бог?! Намирам го за много силно и затова съм така потопена в нейния свят!”

В навечерието сме на най-големия Християнски празник Възкресение Христово. Това е време, в което се вглеждаме в себе си и се питаме как живеем на тази Земя, която Бог ни е дал, за да се грижим за нея. Какво ви тревожи най-много днес и какво ви дава надежда?

“Това е много добър въпрос! В непосредствен план много силно ме тревожи нарастването на авторитарните промени по света, нагласата “Имам нужда от милиарди, милиарди, милиарди долари“, акцентът, който се поставя върху икономическата власт. Става въпрос за неравенството, за подценяването на човешкото същество, за разбирането, че едни имат по-висока стойност, а други по-ниска. От друга страна, аз вярвам, че всичко е част от един по-голям план, че има нужда да преминем през това, което се случва, и то дава възможност на хората да изберат дали да застанат на страната на светлината срещу мрака. Вярвам в по-голямата картина, може би не в краткосрочен план, и това ми дава надежда! Музиката ми дава надежда, както и работата с млади хора. Изпълнението пред нова публика и нейното възприятие – това, че музиката вдъхновява хората, свързва ги, кара ги да се чувстват по-добре, също ми дава надежда. И още: сега е пролет. В момента гледам към нацъфтелите дървета, към пъпките, които се разтварят. Природата се възражда и това ми дава голяма надежда! Тези дървета, чиито корони се разгръщат от новия живот в различни цветове, не знаят нито за депортацията, нито за вирусите, нито за икономическото неравенство. Те се свързват със земята и със слънцето, заемат своето място и вършат своята работа в природата. Настройването към природата, от която и ние сме част, но някак сме се отдалечили, ми дава много надежда и ме учи на смирение.”

Как празнувате обикновено Великден?

“Обикновено се опитвам да не работя на празника, защото имам две чудесни доведени деца и те са във ваканция през това време. Старая се да си бъда вкъщи. Украсявам с пресни букети цветя, откъснати от градината ми. Потапям се в новия живот около себе си, в прераждането на природата през пролетта.”

„Sie könnte auch seitenweise Quartalsabrechnungen vorsingen, es würde jeden glücklich machen, der zuhört“, fuhr der Tagesspiegel 2023 fort: Sie „verfügt über alle Nuancen der Farben und Affekte; hat ein einmalig schönes Timbre, eine leicht erreichte Höhe. Rein gesangstechnisch ist sie unschlagbar. Ihr cremeweiches Legato, ihre zärtlich platzierten Portamenti und das verlöschende dreifache Piano […] Das sind Finessen, die hochfliegen bis in den zweiten Rang.“ Bei ihrem Liederabend zu den Festtagen 2025 steht Franz Schuberts ebenso faszinierender wie beklemmender Liederzyklus Winterreise auf dem Programm. 1827 komponiert, schuf Schubert damit auf Gedichte des Schriftstellers Wilhelm Müller eines seiner bewegendsten Werke, das aus dem Repertoire klassischer Liedinterpreten nicht mehr wegzudenken ist. Eine Reise zwischen Leben und Tod, ein Wandern ohne Rast und ohne Ziel – davon erzählen die 24 Lieder des Zyklus‘ vor dem Spiegel einer eisigen, erstarrten Natur. Hoffnung und Resignation, Erinnerungen an glücklichere Tage mit der Geliebten und schmerzliche Einsamkeit sind die Pole, zwischen denen sich die düsteren Gesänge bewegen. In ihrer szenischen Interpretation des Liederzyklus‘ nimmt Joyce DiDonato nun einen spannenden Perspektivwechsel vor: Denn nicht dem verzweifelten Wanderer leiht sie ihre Stimme, sondern seiner zurückbleibenden Geliebten: „Ich stand gerade erstmals als Charlotte in Massenets Werther auf der Bühne, als Yannick Nézet-Séguin mir vorschlug, mich mit der Winterreise, diesem großartigen Liederzyklus, zu beschäftigen. Vielleicht war es ein besonders glücklicher Zufall, dass ich das eindringliche Bild von Charlotte, die wie besessen immer wieder Werthers Briefe liest, nicht ganz loswurde, als ich auf einen der ersten Sätze im ersten Lied von Schuberts meisterhafter Winterreise stieß: ,Das Mädchen sprach von Liebe.‘

Die Frage ließ mich einfach nicht mehr los: Wer war dieses Mädchen, das zwar kaum erwähnt wird, das aber scheinbar der Auslöser für den Beginn dieser so zeitlosen Reise ist, und was geschah mit ihr? Auf welche Reise hat sie sich begeben, nachdem der Mann, den sie liebte, sie mitten in der Nacht verlassen hatte?“ So deutet Joyce DiDonato, begleitet von Maxim Emelyanychev am Klavier, Schuberts Lieder als Tagebuch des Wanderers, das er seiner Geliebten als Abschiedsgruß schickt. Immer tiefer taucht die junge Frau in die Gedanken und Gefühle des Wanderers ein: „Ich konnte mir leicht eine Welt vorstellen, in der er ihr sein Tagebuch mit der Post schickt, und beim Lesen seiner Einträge nimmt ihre Reise ihren eigenen Lauf. Eine Reise, die sie mit ihrer eigenen Wut, vielleicht auch mit ihrem Verlust und ja, auch mit ihrer Liebe konfrontiert, wobei jedes dieser Gefühle direkt mit seinen Worten verbunden ist. Als ich zum ersten Mal die Idee hatte, diesen Zyklus als ,das Mädchen, das von Liebe sprach‘ zu singen, war es mir wichtig, den Zyklus systematisch Stück für Stück durchzugehen, um absolut sicher zu gehen, dass ich diesem Meisterwerk nichts Unpassendes aufzwingen würde. Was ich aber stattdessen entdeckte, war ein faszinierender neuer Blickwinkel auf diese Reise: Die Nachspiele dieser vertrauten Stücke bekommen plötzlich eine ganz andere Bedeutung, wenn man weiß, dass ,sie‘ ,seine‘ Gefühle und Gedanken verarbeitet; Wiederholungen von Phrasen verändern sich radikal, wenn,sie‘ ,seine‘ Worte für sich selbst ausspricht. Mit diesem neuen Blickwinkel auf die Lieder, die wir kennen und lieben, spüre ich, wie ihre Präsenz die Reise von all jenen Menschen zum Leben erweckt, die zurückgelassen werden, die ungeliebt sind und die Scherben aufsammeln müssen.“

Das Magazin Staatsoper Unter den Linden

This holiday season, the Harris Theater for Music and Dance is offering something new for people looking past “The Nutcracker” and “The Messiah.”

Well, really a new take on the familiar. Famed mezzo-soprano Joyce DiDonato will join the multi-style vocal quartet Kings Return and Chicago pianist Craig Terry for a Dec. 13 yuletide program titled “Kings ReJoyce!”

In addition to a Motown medley, two versions of “Ave Maria” and a vocalized “Nutcracker Suite,” the program will consist of mostly well-known carols and songs like “Go Tell It on the Mountain,” “O Holy Night,” “Sleigh Ride” and “I’ll Be Home for Christmas.”

“I think all six of us,” DiDonato said, “who will share the Harris stage together are hoping the audience will feel a deep sense of peace and joy — a lasting one they can bring home and nurture.”

Setting these offerings apart will be the stylistic fusions and unusual arrangements, which will alternately feature just Kings Return, DiDonato and Terry or in some cases all six performers at once. (A particular highlight will DiDonato’s a cappella take on “Sweet Little Jesus Boy.”)

“It’s finding ways for everyone to show what their superpowers are,” said Terry, who helped assemble the line-up. “So for Joyce, it’s her incredible coloratura [vocal acrobatics]. And for Kings Return it’s to sing in the styles for which they are known and putting it together in a way that makes sense for everyone. It has been really fun.”

DiDonato is one of the most celebrated singers of her generation, winning three Grammy Awards for best classical vocal solo and regularly performing in the great opera houses and concert halls of the world.

Classical singers tend to stick to more traditional programs, collaborating with a pianist or an orchestra. While DiDonato excels in such formats, she also likes to break out and present more unconventional, often cross-genre offerings.

“Her ability to take on any project and make it uniquely hers and successful musically for her is really superlative,” Terry said. “She has an ability to embrace everything, put herself at the center of it and communicate it so that the audience feels her authenticity.” In the first of her three previous appearances at the Harris in 2016, for example, she appeared in “In War & Peace: Harmony Through Music,” a thematic, highly theatrical program of baroque arias with the chamber ensemble, Il Pomo d’Oro.

DiDonato happened to discover Kings Return performing what she called an “astonishing arrangement” of “Ave Maria” in a video on YouTube. The Dallas-based all-male group, which solidified its current lineup in 2020, brings together elements of R&B, jazz and pop on a classical foundation. She left a comment praising the foursome. They quickly responded enthusiastically, and she wrote back, “We should do something together!”

That something wound up being this holiday tour — her first ever.

“My first love in music was choral music,” DiDonato said, “and it’s absolutely where I have always felt at home, so the chance to return to singing in a group, especially this group, feels like a genuine return to my roots.”

Providing support on the piano for some of the selections will be Terry, a longtime Chicago presence. He has served since 2013 as music director of the Ryan Opera Center, Lyric Opera of Chicago’s pre-professional training program, and is artistic director of Beyond the Aria, a recital series presented by the Harris Theater.

DiDonato and he won a 2020 Grammy Award together for the album “Songplay” and have toured together internationally.

“So, when I thought of who would be a great partner for this program, Craig was the immediate and obvious choice,” DiDonato said.

The Harris concert is part of a seven-city tour that other than San Diego on Dec. 7 notably avoids the two coasts. It sticks mostly to small and mid-size cities in the Midwest and Southwest like Akron, Ohio; Stillwater, Oklahoma, and Kansas City, Missouri, where DiDonato grew up in a nearby suburb.

“It was a conscious decision,” she said, “to focus on some of these smaller cities and in particular across the Midwest since this is the home for Craig, myself and the men of Kings Return. I think we all feel this will be a gift to those fans, friends and family who have supported and lifted us all up over the years.”

PDF: Opera Life Magazine – September 2024

World-famous mezzo-soprano Joyce DiDonato in Warsaw! On September 2, the American classical music star will perform at the Witold Lutosławski Polish Radio Concert Studio in the capital. The concert inaugurates the 12th Baroque Opera Festival organized by the Warsaw Chamber Opera, which will last from September 2 to November 30, 2024. We talk to Joyce about her demanding career path, her best roles, and working with prisoners from Sing Sing.

How do you prepare for new opera roles? What are your rituals before going on stage?

Before I go on stage on the opening night of any new role, I need to feel like I am in the heart and soul of the character. I need to have a deep understanding of why everything I am about to sing MUST be sung. If I can’t find a reason why something needs to be sung, then I am not ready! Without that level of clarity, I don’t think the audience can fully immerse themselves in the fantasy and be transported to another world. I need a good night’s sleep, and then I am ready. My only real ritual is to basically have NO ritual, because with my frequent travel and unpredictable life, I don’t want any disruption to affect my readiness and peace of mind.

Is there a role that you particularly love and always return to with joy?

I loved singing the role of the Roman Empress Agrippina in Handel’s opera because she was so powerful and completely ruthless, which made her such a joy to play. But the privilege of singing the role of Sister Helen Prejean in “Dead Man Walking,” telling a story of true, pure love all night long, was perhaps my greatest joy.

You have collaborated with many conductors and directors. Are there any people with whom you found collaboration particularly inspiring?

I feel that my musical soulmate is Yannick Nézet-Séguin, as we have performed together for over 15 years and it is as if we read each other’s minds. We share the priority of never taking any note for granted, and always striving to move the audience through engagement and a passionate desire to bring the transformative power of music to the world. Another life-changing collaboration is with the men of Sing Sing maximum security prison. I have worked with them for almost 10 years as part of the groundbreaking Carnegie Hall program, and they have taught me a tremendous amount about how to use music for expression and healing.

What is your opinion on the future of opera? Do you think this art form has a future in the age of digitalization and changing audience tastes?

Of course, opera has been “dying” for 400 years, but the human spirit needs something as profound and challenging as opera to stimulate true growth and awareness of all our human struggles, and to inspire us in what we can create and achieve. It is, in my opinion, rightly considered the greatest art form—simply because it encompasses all others—and one that our souls seek for solace and inspiration. The challenge is to overcome the crisis in arts education that is destroying the creative consciousness and imagination of young people. I cry for the countless children who do not have the chance to express all that they are. This must change.

What challenges have you encountered throughout your career, especially as a woman in the world of opera?

The biggest challenge is the lifestyle of being constantly on the road, rarely being truly home. I planted flowers but rarely saw them bloom. I missed birthdays and anniversaries, and when a friend needed a hand, I rarely got to just drop in with a bottle of wine and help them do their laundry. This career is a demanding lover, and while the rewards are immense and the privilege overwhelming… the demands for perfection, availability, and schedule are not for the faint of heart!

Are there any other fields of art that inspire you as an artist?

I have a huge passion for photography! It has balanced my senses in a surprising way, because I can sit for hours in silence, using only my eyes to immerse myself in an image, a subject, a face, a flower. It is an absolutely huge source of creative inspiration for me and a real renewal of creativity! I also really enjoy painting, but I am an absolute amateur – which is the best kind of freedom!

Maria Kożewnikow talks to Joyce DiDonato about the Eden Project, her exceptional and long stage career, performances in Poland, and, above all, the upcoming concert opening the 12th edition of the Baroque Opera Festival at the Warsaw Chamber Opera .

Maria Ko Żewnikow: You recently performed in Poland at the Polish Radio National Symphony Orchestra in Katowice, and a moment later at the NDI Sopot Classic Festival at the Summer Opera in Sopot. A little over a year has passed and you are returning to us to open the 12th edition of the Baroque Opera Festival organized by the Warsaw Chamber Opera. Is this return due to the Polish audience falling in love with your voice?

Joyce DiDonato: I think it’s more about my love for the Polish audience! Those two concerts were very memorable and I felt a great connection with the musicians I met and the wonderful audience , so I’m thrilled that the last performance of EDEN will be in Warsaw!

During the concert you will continue the broad artistic project Eden mentioned above, the result of which was an album of the same title released with Il Pomo d’Oro under the direction of Maxim Emelyanychev. Can you tell us where the idea for such a bold and innovative project in classical music and singing came from?

It is a kind of continuation of my concert tour ” In War & Peace: Harmony through Music ” from a few years ago. I felt the huge influence of classical music on the 21st century world we live in now . Personally, I have always turned to music and poetry to find my way through difficult times, and it is in the great masterpieces that I have sung over the years that I have found enormous knowledge and wisdom, deep comfort and more than one clue. In a word – I find all the answers in music. I wanted to choose music from different centuries that calls people to a deeper connection with this vast, majestic, unique and beautiful world around us.

You currently perform most of your concerts with Il Pomo d’Oro. Listeners associate the band with early music, and your album includes pieces from Handel, through Gluck, to Wagner, Mahler and Ives. These are very unusual combinations. Was the repertoire your idea?

The repertoire is unique and definitely crazy ! It was the idea of ​​both Maxim and Giulio d’Alessio, who manages the orchestra. We all wanted to push the boundaries of what is expected, to make the audience listen more attentively, being uncertain of what will happen next. After performing Eden in almost 50 concerts, I now feel that these pieces were always meant to be performed together !

Where did the idea for the title come from: Eden – Paradise?

I want to ignite the memories, hopes, and imaginations of all who encounter EDEN, to inspire others, and myself, to continue to create a world that is paradise. Paradise in our own hearts, our own families, our own circles—and perhaps ultimately the world. We are inundated with scary headlines and a tsunami of hard news—but there are MORE examples— of simple goodness—that can flood our vision, if we truly seek them.

You currently sing songs that are a bit different from the ones you started with. Has your taste changed a lot over time ?

I can’t imagine a 25+ year career in music and NOT developing and searching for new music, new experiences, new partners , new audiences! I have a huge musical and theatrical appetite and I am incredibly grateful that I could develop and experience such vast worlds – and diverse music!

Your repertoire includes pieces from early Italian arias, through baroque operas, Rossini roles, to pop songs. This is truly impressive and unique among many classical singers. What do you find yourself best at and how do you combine technique with such a diverse repertoire?

I hope I am the best at whatever I am singing at any given moment! My goal is always to immerse myself completely in a phrase and use my technique to serve what that phrase may require and therefore what it may convey.

I think I can safely call you the most famous mezzo-soprano in the United States, if not the world, right now. Has that always been your goal or dream?

Honestly , that was never my goal! I have never sought the glory of the spotlight ( even though I love being in it!). But I love the opportunity to shake people up with the power of the voice – to evoke powerful emotional experiences and challenge the audience to open their hearts and minds a little deeper.

You also often conduct master classes for young singing students. What is your most important piece of advice for them ?

I encourage them to give themselves permission to be the artist they have always dreamed of being . Often it is not a matter of acquiring a specific skill (although of course the technical work of a singer never ends), but rather a matter of releasing the blocks that stand in the way of our full expression. I want them to know that they have the right (and I would argue the responsibility) to unleash their full artistic potential, without fear.

You have traveled a huge part of the world, including all the most important concert halls, singing recitals and operas. Have you noticed anything exceptional in Poland?

Leaving Poland for the second time last summer, I got the impression that it was going through a very exciting renaissance, full of energy and POSSIBILITIES ! I feel incredibly alive artistically and I find that extremely exciting !

What plans and ideas are still ahead of you? Further innovative projects, pedagogy or perhaps continuing your opera and recital stage career?

All of the above – with a bit of luck! Kevin Puts is writing a huge cycle based on Emily Dickinson’s poetry. It’s going to be an exciting project to dive into next year. But I’m looking forward to more repertoire, exploring new cultures and of course continuing to work with amazing young singers!

I saw that all the seats for the upcoming concert are already sold out! I hope that such interest heralds that this will not be your last concert in Poland.

This is my third in just over a year – so I really like this positive trend !!!!

In that case, I wish you a great concert! Thank you very much and see you soon!

While much of the globe is focused on the Paris Olympics, a movie filmed from ancient Olympia starring mezzo-soprano Joyce DiDonato premiered this week that uses music to spark contemplation of creation and carnage.

“Eden in Olympia” opens by posing a pair of questions as day breaks over a river: “In the heart of Olympia, the sun ignites the flame and humanity joins as one. Here, music and nature together demonstrate the power of existing in a world that thrives in harmony and balance. Will we answer the call? Will we return to Eden?”

In a series of scenes set to music from Baroque to Mahler’s “Rückert-Lieder” through “The First Morning of the World” by Academy Award-winner Rachel Portman, director Olivier Simonnet visualizes DiDonato’s audio recording released two years ago, a call to action on climate change.

“I find it comforting to know that this isn’t the first time we’ve been facing difficult things as a species on the planet, but we do have the power to set things right,” DiDonato said this week. “You join hands and you raise your voices together. You create something harmonious. You appreciate the beauty. You say thank you to everything has been given to you.”

Her first appearance is leaning against a leafy tree, wearing an earth-tone Zeus+Dione dress with a dream-like gaze and holding branches. Children emerge from woods with looks of astonishment to Charles Ives’ “The Unanswered Question,” carrying paper lanterns as darkness turns to dawn.

DiDonato sets off across a field, silhouetted by streaks of sunlight, a drone camera shooting from overhead. She stops in temple ruins, surrounded by idyllic trees with pink and green leaves, as the soundtrack switches to Portman’s 2022 composition.

Musicians gather, DiDonato sings as children bring her boughs but later walks away with tears after she collects flowers and is met with looks of disillusionment. At dusk, the musicians play savagely during the dance of furies from Gluck’s “Orfeo ed Euridice,” wearing tiny flashlights on arms that made them resemble fireflies.

“The audience is aware that this is an ancient ground that that really gave birth to Olympic ideals and called up the best of humanity,” DiDonato said. “I think that presence, that energetic presence in the show, is very strong.”

DiDonato started to conceive “Eden” in 2019, and the recording with conductor Maxim Emelyanychev and Il Pomo d’Oro was released in 2022. It earned the 11th Grammy Award nomination for the 55-year-old singer, a three-time Grammy winner.

A subsequent tour included about four dozen concerts with more in South America and Europe scheduled this summer.

World Human Forum President Alexandra Mitsotaki and artistic/creative director Myrto Vounatsou suggested the film after hearing DiDonato’s interview during an Athens performance in May 2023. Mitsotaki used her contacts to gain approval to film in Olympia a week ahead of the flame lighting on April 16.

Most of the vocal music was re-recorded the night before filming started. DiDonato arrived at 3:30 a.m. for makeup and shooting began two hours later at sunrise.

“It was a huge leap of faith because we were completely dependent on the weather,” DiDonato said. “We filmed that all in two days and we were on such a tight schedule, and we couldn’t afford to ever even go over 10 minutes on any scene, and we didn’t.”

Simonnet’s 59-minute movie was released in Europe on ARTE last weekend, on Greece’s ERT2 on Thursday and on Carnegie Hall+ on Friday.

“The story Joyce wanted to tell the audience in the theater was very, very connected with the texts of the songs,” Simonnet said. “Of course you can read the meaning of the songs, talking about harmony and peace and things like that. But, at the end of the day, maybe you can forget the meaning of the songs and just be comfortable and happy with what you see, the landscape, this beautiful singer.”

Three children’s choruses appear: the Children’s Choir of the Greek National Opera, the Choeurs ECLATS choir from France and El Sistema Greece. DiDonato joins them in the uplifting “Seeds of Hope” and the Olympic anthem that closes the film, sung in Greek, French, and English.

“What is causing us to experience so much division, what is causing us not to be taking care of ourselves, of each other, of our planet? What is that disconnect within us as a society that is allowing this kind of destruction to happen?” she said. “I always turn to music when I’m looking for the big answers. Even if I don’t find them, it certainly offers me comfort.”

AP

The youth choir doesn’t appear until the end of EDEN, DiDonato’s semi-staged, concert program that began its multi-phase tour last year (along with an accompanying album on Erato). At the end of a tireless 90-minute solo performance accompanied by the orchestra Il Pomo d’Oro, DiDonato welcomes the kids onstage for the first of two encores, “Seeds of Hope.” The anthem was written specifically for the project by the middle school choir students of West London’s Bishop Ramsey School. After a program of arias spanning Francesco Cavalli to Rachel Portman, threaded together by themes like climate change, violence, injustice, and isolation, the idea is to end with hope. (Though, as one student who was singing the song with their choir wrote in a YouTube comment earlier this year, “It is nice but dark af.”)

Staged by Marie Lambert-Le Bihan and with lighting design by John Torres, the production is sleek yet well-considered. Because the children are only onstage for the encore, they’re also able to see most of the program before being ushered backstage. They first met DiDonato earlier that day in rehearsal, wearing a frill-sleeved chambray tunic, black leggings, and no makeup. Onstage a few hours later, she’s clad in a silver corseted dress, her white-blonde pixie cut swept into a David Bowie pompadour. As the energy of “Seeds of Hope” dissipates, DiDonato and the children sit down on the stage and she closes the evening with Handel’s tranquil “Ombra mai fù.”

The young singers of El Sistema Greece are just 77 of over 1,600 students who have performed “Seeds of Hope” alongside DiDonato so far, from Brussels (where the tour launched last March) to Santa Barbara, California. This leg of the tour concludes next week at Milan’s Teatro alla Scala. By the time the full project wraps next year, DiDonato will have performed the program at 45 concert venues across five continents, each one capped off by this moment in which she sings to a group of children a 285-year-old song about a tree. As audiences leave, they’re given seeds to take home and plant, each one imprinted with the question: “In this time of upheaval, which seed will you plant today?”

If you’re inclined towards cynicism, you’d be forgiven for thinking all that’s missing from this equation is a lonely goatherd. Opera singers and nonprofit endeavors have a spotty track record. Many (Luciano Pavarotti, Kiri Te Kanawa, and Plácido Domingo) have leveraged their fame and financial success towards giving a leg up to the next generation, which is admirable (especially in an age where the costs of becoming a musician are becoming even more prohibitive to all but the wealthy). Others have formed foundations that initially generate press and goodwill, but quickly lapse into silence (remember Anna Netrebko and Erwin Schrott’s joint venture, Anna and Erwin 4 Kids?) or allegedly become personal ATMs.

There are other musicians who, in today’s parlance, do the work. In 1981, Teresa Stratas took a hiatus from singing to work in Kolkata at Mother Teresa’s Missionaries of Charity; a few years later, she went to Romania to volunteer at an orphanage for HIV-positive children. Beverly Sills, whose two children were each born with congenital disabilities, was chairwoman of the board for March of Dimes from 1991 to 1994. Rolando Villazón, who spent weekends during music school working as a clown at children’s birthday parties, still dons his costume to visit children’s hospitals and refugee communities with Red Noses International. In the era of social media slacktivism, however, it’s easy for many people with outsized influence to earn plaudits for doing the bare minimum, or to put a polished, press-ready sheen on their hashtag-activism. The bar, as they say, is on the ground.

Admittedly, I also viewed EDEN with initial skepticism. The project’s announcement in late 2021 coincided with the release of Renée Fleming’s own climate-change–themed album, “Voice of Nature,” which to me seemed eager to discuss the climate crisis as a trending topic but had little interest in deeply examining how the classical music industry could hold itself to greater account. In this light, the idea of handing out seeds while touring five continents felt similarly out of touch. “It’s hard to imagine what New Yorkers are supposed to do with the seeds of an eastern red cedar tree, given how narrow our window sills are,” wrote Oussama Zahr in his review of one EDEN performance for the New York Times. “But they were slipped into the program books of Joyce DiDonato’s concert at Carnegie Hall anyway.”

Just as “The Sound of Music” is as much a movie about the rise of National Socialism in Austria as it is about (as star Christopher Plummer put it) “getting hit on the head with a valentine,” EDEN is a project that is as intent on understanding the nature of our upheaved times as it is on delivering moments that feel like a Handelian “Hilltop” ad. It’s the culmination of more than 20 years of work DiDonato has done to align her desire to connect with others through art with a desire to connect with others through activism. Convinced she would become a choral teacher in a midwestern school system, she had completed her year of student teaching when her side hobby of performing in opera began to seem like a viable career option. Faced with the guilt of abandoning the classroom, DiDonato recalls her father telling her that there was “more than one way to reach people.”

Her father’s advice became more palpable in 2002, after she sang Sister Helen Prejean in Jake Heggie’s “Dead Man Walking” at New York City Opera and got to know the real-life Helen Prejean, whose book serves as the opera’s source. “You don’t encounter her or that piece and leave the same person,” DiDonato says. She soon became involved with Sing Sing Correctional Facility in Ossining, NY, about an hour north of Manhattan, giving concerts and working with inmates through songwriting workshops—a vital creative outlet. In Milan, she’ll lead a similar workshop at the Beccaria Juvenile Detention Center, and several inmates from Beccaria will attend the concert at La Scala.

Introducing the El Sistema Greece chorus members to the audience at the Athens Megaron, DiDonato remarked that “some have traveled a long way to get here tonight”: The ESG chorus comprises local Athenian children as well as the children temporarily residing in Schisto refugee camp, situated in the remote outskirts of the city. It’s a euphemism that seems to slyly acknowledge the other euphemisms that have made their way into Greece’s deteriorating sentiment towards asylum-seekers in recent years (run by the government, refugee camps are now referred to as “controlled access centers”).

The atmosphere was particularly charged in late May when DiDonato arrived in the country: A contentious election held the week before ended in a stalemate, with a second snap election scheduled for later this month. In April, the European Court of Human Rights condemned the living conditions of refugees on many of the Greek Islands. On May 19, the New York Times obtained a video that showed members of the Greek Coast Guard abandoning would-be asylum seekers (many of them children) in the middle of the sea—something the government had previously denied doing. Even without saying the words “refugee,” “migrant,” or “asylum-seeker,” DiDonato’s comment was pointed, potent, and potentially a push to some of the audience members.

“I think there’s a lot of power in putting on a legitimate, high-level concert, but challenging the audience to take home something more from it,” DiDonato tells me the day after her Athens concert. “It’s all there in the music; I just don’t think it’s a moment to go, Oh, isn’t ‘Ich bin der Welt abhanden gekommen’ lovely? It’s like, yeah, but, what do you do with it when you go home?”

DiDonato has worked with ESG since its inception in 2016 (one of the cofounders, Anis Barnat, was a former employee at DiDonato’s management firm, Askonas Holt), donating her time for workshops and concerts while on vacation. “She always comes under the radar,” Barnat says in a follow-up call after DiDonato’s concert. Her first time there, at the now-shuttered Skaramagas camp, she gave a concert for several thousand refugees alongside a Syrian pop singer. After both sets, the evening became an impromptu concert of folk songs, the kind that often come together organically at Arab family gatherings. Someone has a guitar, someone leads the dabke, and an addictive sense of kinship hangs in the air. That part of the concert, Barnat says, was the best for how unexpected and vital it was. “It was something that had to happen at this moment, it was not possible to have something else at this moment.”

“Our mission has been to work with children who don’t usually get these opportunities,” says Sophie Dand, another former Askonas employee who worked with DiDonato to develop EDEN’s Engagement program. She also coordinates the children’s choir for each city on the tour. At times, ad-hoc choruses are assembled specifically for this one performance. Except it’s not just the performance: Developed by the International Teaching Artist Collaborative, the EDEN Engagement curriculum can include as many as six workshops focusing on specific environmental issues—urban gardens, trees, and food systems—and, in cities with more workshops, local issues that lead to climate action. (The EDEN curriculum, as well as the song “Seeds of Hope,” are available for free for educators and students around the world to use and perform.) Some of the choruses assembled especially for EDEN have also continued to perform in the program’s wake.

In Budapest, DiDonato recalls, a young boy named József agreed to sing a solo in “Seeds of Hope,” a coda to the entire song: “Hear our voice, the message we bring, and listen to the song we sing.” The audience burst into applause, József burst into tears and cried through all of “Ombra mai fù.” After the concert, DiDonato learned that József didn’t have any family in the audience that night—his mother had to stay home and his father lived abroad.

A few months later, the same choir joined DiDonato for a performance in neighboring Austria. When she saw József again, “it was like he’d grown three meters.” He had turned into a leader within the group. He still cried when he reprised his solo—but not as much. DiDonato didn’t have the chance to ask what had made him cry again, but after some reflection she offers a hypothesis: “I think it was that he felt the power of his voice being heard. He opened up his voice, and people listened. And then they applauded. Feeling the power of something you have to say being heard is a really powerful thing for these kids.” Later, Dand makes a similar point—even the oldest members of the global EDEN choir are still teenagers. Many of them weren’t alive a decade ago, and they’ve come of age in extreme circumstances. “They’re bombarded at school with the climate crisis, and they’ve all had COVID to deal with. There’s a need for something they can tangibly do.”

The day after DiDonato’s Athens concert, I board a charter bus with members of the EDEN team and seven musicians from Il Pomo d’Oro to Schisto’s “controlled access center.” A few years earlier, it had been one of the more underserviced camps adjacent to Athens. Down the road was Skaramagas, one of the largest refugee camps in Greece, and Schisto became the “spillover” destination for its neighbor (as well as nearby camps like Eleonas), but was never considered a long-term accommodation. In April 2021, however, the land occupied by Skaramagas—valuable for its port access—was sold to a Chinese developer. The camp was closed and Schisto became the de facto center for asylum seekers waiting on their paperwork to be processed.

That day, the plan is for DiDonato and the Pomo d’Oro musicians to sit in on a violin class for older children and a “music initiation” session, a class for toddlers that functions less as musical training and more as a psychosocial support program delivered through music. (The teachers with ESG are not psychologists, but the curriculum is designed with the needs of refugee and migrant communities in mind, and reminds me a lot of similar programs I saw for internally-displaced kids in eastern Ukraine earlier this year.) As we drove out to Schisto, however, the question of whether or not DiDonato would actually join was in the air: Earlier that morning, she tripped and, in breaking her fall, may have broken her wrist. Barnat is unphased. “It’s the cherry on top of the cake,” Barnat says of the visit, “but the rest of the cake is still there.”

While they wait to be processed (an average of two to three months, according to Barnat), the residents of Schisto are visited weekly by Barnat’s colleagues for free music lessons. “Our ambition isn’t to create professional musicians, but rather social inclusion through music,” he tells me on the ride to Schisto. If their students want to pursue music at that level, they can help with that, as they did with one young man who, after passing through Greece, was resettled in Germany with his family: DiDonato bought him a violin.

As it turns out, DiDonato is able to trail us by just about half an hour from the emergency room, one arm wrapped in a sling. She misses the toddler’s lesson, but arrives halfway through the violin and rhythm workshop, with some of the singers from the chorus eking out “Hey Jude” on the instruments, interspersed by the Il Pomo d’Oro musicians breaking out into a refrain of the Greek folk song that was repeated through the music initiation class at random intervals. Without missing a beat, DiDonato dives in—immediately drawn to a wide-eyed and even wider-cheeked baby.

The room, which serves as a de facto classroom, auditorium, and community center, fills up with camp residents for the main event, a performance of “Seeds of Hope” plus a few arias from EDEN (parents of the children performing from Schisto were unable to attend the Megaron concert). At the end of the performance, DiDonato and the kids decide to do another round of “Seeds of Hope”; its energy from the first round still hasn’t abated. Mothers, fathers, and aunties train their mobile phones on specific children; the bright-eyed baby’s two brothers share the solo. One by one, the kids from last night’s concert stand up, some moving in from the back of the room, to join in. Other onlookers talk among themselves as children, who aren’t singing, dance in their seats. The whole thing is loud and chaotic and raw. It’s also the most moving and real of the performances I’ve seen of the song over the last 24 hours.